Happy endings are stories that haven't finished yet

Scarlett Reeves || 23/N-A || Vampire - Морои || Jessica De Gouw
Владее елемента огън


Външен вид:
Скарлет не беше красива, но мъжете завладени от чара й не го забелязваха. Лицето й рязко съчетаваше строгите черти на баща й- английски аристократ, и нежните и изящни черти на майка й- потомка на стар френски род. И все пак това лице, със заострена и волева брадичка и нежни скули, успяваше да прикове вниманието на всеки, който я зърне. Очите й бяха зелени, без никакъв отенък на кафяво. Погледа й, често прикриван зад дългите и гъсти мигли, беше пронизващ и омагьосващ. Веждите й сякаш бяха изписани върху това лице с цвят на магнолия- тена с който южняшките толкова много се гордееха и грижливо пазеха от жаркото слънце. Гъстите й кестеняви коси се стелеха като водопад, макар и винаги грижливо да бяха прибрани в скромна, но изящна прическа. Безспорно Скарлет притежаваше най-тънката талия в цели четири окръга и се гордееше изключително много от този факт. Фигурата й привличаше вниманието. Тя несъмнено приличаше на ангел, макар да беше създание на Ада.



Характер:
Скарлет притежава изключително сложен характер. Отличава се като силна жена, готова на всичко за семейството си, но в същото време е егоистична и дребнава. Парите са нещото, към което тя винаги се е стремяла. Но това нейно сребролюбство е причинено от множеството лишения, на които са подложени тя и семейството й . Мис Рийвс е изключително приспособима. Знае как да извлече полза от всяка ситуация и не се интересува от хорското мнение. Тя винаги е обсъждана и нападана, но това не може да я отвлече от целите които си е поставила. Макар и по-трудния начин тази млада жена е била принудена да научи, че живота е труден, но човек винаги трябва да бъде силен ако иска да оцелее.
В любовно отношение Скарлет може да бъде описана като ледена кралица. Мъжемразка- така тя често се определя. За нея мъжете са само начин да успееш в живота. Но в същото време те не са същества, които заслужават любов. Много хора биха я помислили за жена без сърце, но и тя е обичала в младоста си, но е била предадена и наранена. А тя не желае отново да залага сърцето си на най-опасната хазартна игра наречена любов.



История:
Скарлет е имала живот изпълнен с много трудности и болка. Винаги когато е мислела, че е близо до спасението си, до намирането на щастието е ставало нещо, което я е съсипвало повече дори и от предишното. Никога не се е гордеела с това. Многото премеждия на Скарлет я водят именно в Академия "Св. Владимир", където по-късно става и директор.



Преди много години:

— Нека почива в мир — тежко изрече той. — Тя бе единствената ангелска душа, която съм познавал.
— О, Рет! — изплака тя безутешно, защото думите му я накараха да си припомни ясно всички добрини, които Мелани бе сторила за нея. — Защо не дойде с мен? Беше ужасно… аз имах такава нужда от теб!
— Нямаше да го понеса — простичко отвърна той и замълча. После промълви с усилие: — Една истинска дама.
Угасналият му мрачен поглед мина покрай нея и тя зърна нещо, което й припомни лицето му, осветено от пламъците в нощта на бягството им от Атланта, когато бе съобщил, че ще се присъедини към отстъпващата армия — изненадата на човек, уверен, че много добре се познава, а сега, внезапно открил у себе си неподозирана привързаност и чувствителност, се вижда едва ли не смешен в собствените си очи.
Той гледаше вглъбено някъде над рамото й, сякаш съзираше как Мелани мълчаливо прекосява стаята и се отправя към вратата. В погледа му, с който като че се сбогуваше с нея, нямаше нито мъка, нито болка, просто замислена почуда пред пробуждането на чувства, погребани още в юношеските му години — и от устните му отново се отрони:
— Една истинска дама.
Скарлет потрепера и в сърцето й угасна пламъкът, помръкна окриляващият възторг, понесъл я към къщи. Тя успя донякъде да схване какво чувства Рет, докато се прощава в душата си с единствената личност, към която бе хранил уважение, и отново изживя отчаяние от безвъзвратната загуба, този път чрез душата на друг човек. Тя не можеше докрай да проумее какво точна изпитва Рет, но под властното въздействие на неговите преживявания сякаш сама усети как край нея прошумоляват поли и я докосват леко като последна милувка. През погледа на Рет осъзнаваше, че от живота си е отишъл не просто човек, а легенда — една от онези кротки, незабележими жени, изковани от най-издръжлива стомана, жени, на които Югът се бе опирал през войната и в чиито горди и любещи прегръдки бе приласкан след поражението.
Очите му се върнаха отново върху нея и гласът му се промени. Сега той звучеше небрежно и хладно.
— И тъй, тя е мъртва. Това за теб, скъпа, е чудесно, нали?
— О, как можеш да кажеш такова нещо? — извика тя уязвена и очите й мигом се наляха със сълзи. — Знаеш колко много я обичах!
— Не бих казал, че съм знаел. Това е твърде неочаквано изявление, но чест ти прави, като се има предвид колко си падаш по разни бели нищожества, че най-после си успяла да я оцениш.
— Как ти дава сърце да говориш тъй? Разбира се, че я оценявах. Аз, а не ти. Ти не я познаваше, както аз я познавах. На човек като теб не е дадено да разбере нея… с нейната доброта…
— Тъй ли? Е, може и да не е дадено.
— Тя мислеше за всички освен за себе си. Ами че дори и последните й думи бяха за теб.
Той се обърна към нея и в очите му проблесна неподправено вълнение.
— Какво каза тя?
— О, недей сега, Рет.
— Кажи ми.
Гласът му бе спокоен, но той беше стиснал до болка китката й. Тя мълчеше. Не бе възнамерявала по този начин да му заговори за любовта си към него, но ръката му беше настоятелна.
— Каза… каза… „Бъди добра с капитан Бътлър. Той толкова те обича.“
Рет остана загледан за миг в нея и отпусна китката й. После сведе клепачи, а лицето му някак потъмня и стана безизразно. Внезапно той се надигна, отиде до прозореца, дръпна завесата и се взря напрегнато през стъклото, сякаш навън можеше да се види нещо освен непрогледната мъгла.
— Каза ли друго? — попита той, без да извърне глава.
— Помоли ме да се грижа за малкия Бо и аз й обещах, че ще го гледам като свое собствено дете.
— Какво още?
— Каза… за Ашли… помоли ме и за него да се погрижа.
Той помълча, после тихо се изсмя.
— Е, няма що, удобно е да имаш позволението на първата съпруга.
— Какво искаш да кажеш?
Той се обърна и дори в объркването си тя бе смаяна, задето в изражението му не се четеше ни следа от насмешка. В него не личеше никакъв интерес, а по-скоро отегчението на човек, наблюдаващ последното действие на не особено забавна комедия.
— Мисля, че се изразявам от ясно по-ясно. Мис Мели е мъртва. Ти, естествено, разполагаш с всички улики, които са ти нужни, за да се разведеш с мен, а името ти и бездруго не е съвсем безупречно, тъй че един развод не може да ти навреди. Религията също няма значение за теб, което прави напълно несъществени възраженията на църквата. В такъв случай няма никакви пречки мечтите ти за Ашли да се сбъднат, при това с благословията на мис Мели.
— Развод? — извика тя. — Не! Не! — За момент бе неспособна да продума, а после изтича към него и се вкопчи в ръката му. — О, ти се лъжеш! Ужасно се лъжеш! Аз не искам развод. Аз… — Тя млъкна, защото не намираше никакви думи.
Той хвана брадичката й, леко извърна лицето й към светлината и се взря в очите й. Скарлет вдигна към него поглед, в който се четеше цялата й душа и устните й потрепераха, щом понечи да заговори. Ала никакви думи не идваха в ума й, защото търсеше да открие в лицето му някакво ответно чувство, лъч на надежда, радостен трепет. Той несъмнено бе разбрал вече! Ала единственото, което срещнаха трескавите и питащи очи, бе мрачната непроницаемост, стъписвала я тъй често. Той пусна брадичката й, отиде до креслото и пак рухна уморено на него, като сведе глава към гърдите си и я загледа проучващо, но безучастно.
Тя го последва до мястото му и се изправи пред него, като нервно кършеше пръсти.
— Ти грешиш — подзе тя отново, като търсеше думи. — Рет, тази вечер, когато разбрах истината, тичах през целия път до вкъщи, за да ти я кажа. О, мили мой, аз…
— Ти си уморена — каза той, без да сваля поглед от нея. — По-добре иди да си легнеш.
— Но аз трябва да ти кажа!
— Скарлет — тежко изрече той, — не желая да чувам… каквото и да било.
— Но ти не знаеш за какво ще ти говоря!
— Миличка, та то е изписано съвсем ясно на лицето ти. Нещо, а може би някой те е накарал да осъзнаеш, че горкият мистър Уилкс е мъртъв товар, прекалено тежък дори за твоя гръб. И същото това нещо внезапно е представило мен и моите прелести пред очите ти в нова и привлекателна светлина. — Той леко въздъхна. — А на тази тема няма смисъл да се говори.
Тя рязко пое дъх, закована от смайване. Но да, той винаги бе отгатвал мислите й без затруднение. Преди тази му способност й бе крайно неприятна, но сега, след като първоначалното стъписване премина, сърцето й се изпълни с радост и облекчение. Той всичко знаеше, всичко разбираше и нейната задача бе улеснена като по чудо. Нямало смисъл да се говори! Е, той навярно бе огорчен, задето тъй дълго го бе пренебрегвала, и проявяваше естествено недоверие при този неочакван обрат в чувствата й. Трябваше да го обсипе с нежност, да го убеди със страстно признание и щеше да го стори с огромна наслада.
— Любими, искам всичко да ти кажа — заговори тя и като стисна здраво подръчника на креслото му, се отпусна на колене до него. — Била съм тъй заблудена, такава наивна глупачка…
— Скарлет, по-добре престани. Недей да се унижаваш пред мен. Нека запазим поне малкото достойнство и сдържаност, които са останали в брака ни. Спести ми тази сцена на раздяла.
Тя трепна като опарена и се изправи. На раздяла ли? За каква раздяла говореше той? Защо раздяла? Та те едва сега започваха, това бе тяхната истинска среща.
— Не, не, ще ти кажа — подхвана тя забързано, сякаш се боеше, че ще й запуши устата с ръка. — О, Рет, аз толкова те обичам, любими мой! Сигурно съм те обичала от години, но бях тъй глупава, че не го съзнавах. Рет, трябва да ми повярваш!
Стоеше изправена пред него и той я загледа, сякаш проникваше до дъното на душата й. В очите му зърна доверие към думите й, но нито капка интерес. Нима тъкмо в този момент бе решил да си отмъщава? Нима щеше да я измъчва, да й върне всичко с лихвите?
— О, аз ти вярвам — проговори най-после той. — А какво стана с Ашли Уилкс?
— Ашли! — възкликна тя и махна нетърпеливо. — Аз… сигурна съм, че от цяла вечност ми е безразличен. Просто… просто някакъв навик, останал от момичешките години, ме е теглил към него. Рет, та на мен никога изобщо не би ми хрумнало да го харесам, да бях знаела какво представлява всъщност. Той е едно безпомощно и малодушно същество въпреки всичките му дрънканици за вярност и чест…
— Не — прекъсна я Рет. — Ако наистина искаш да го видиш такъв, какъвто е в действителност, съди го поне справедливо. Той е благороден по душа и възпитание човек, озовал се в свят, където не му е мястото, и макар да съзнава, че старанията му са предварително обречени на провал, опитва се да живее по нормите на един погребан вече бит.
— О, Рет, нека не говорим за него! Какво значение има той сега? Не си ли щастлив да узнаеш… искам да кажа сега, след като аз…
Когато уморените му очи, срещнаха нейните, тя млъкна смутено като свенливо девойче пред първия си обожател. Копнееше за най-малкия знак на ответност от негова страна. Копнееше той да протегне ръце, за да се сгуши в скута му, изпълнена с благодарност, и да склони глава на гърдите му. Устните й, жадуващи за целувка, щяха да изразят много повече от обърканите й, несвързани приказки. Но когато го погледна, разбра, че той я отблъсква не от желание да й отмъщава и да я измъчва. Изглеждаше тъй изцеден от всякакви чувства, че би останал безразличен и към най-нежните й слова.
— Щастлив ли? — промълви той. — Някога бих благодарил горещо на Бога, ако чуех това от теб. Ала сега то е без значение.
— Без значение? Какво говориш? Та това е единственото, което има значение. Рет, ти ме обичаш нали? Сигурно ме обичаш. Мели също го каза.
— Била е права, но само до едно време. Скарлет, не ти ли е идвало наум, че и най-страстната любов може да угасне?
Тя го погледна, неспособна да продума, а устните й бяха застинали в нямо възклицание.
— Моята любов угасна — продължи той, — потушена от Ашли Уилкс и от безразсъдната ти упоритост, принуждаваща те да се вкопчваш като булдог в онова, което решаваш, че искаш да имаш… Да, любовта ми угасна.
— Но любовта не може да угасне!
— Не стана ли същото и с твоето чувство към Ашли Уилкс?
— Но аз всъщност никога не съм обичала Ашли!
— В такъв случай доста добре си се преструвала на влюбена до тази вечер. Скарлет, аз нито те порицавам, нито те обвинявам; не ти се и сърдя. Мина това време. Така че спести ми твоите оправдания и обяснения. Ако мислиш, че можеш да ме изслушаш няколко минути, без да ме прекъсваш, ще ти разтълкувам какво имам предвид, макар че, Господ ми е свидетел, не виждам никакъв смисъл от това. Истината е съвсем очевидна.
Тя седна и ярката светлина на газената лампа обля побледнялото й объркано лице. Огледа се в очите му — уж тъй добре познати, но все още неразгадаеми за нея, — заслуша се в тихия му глас, редящ думи, в които най-напред тя не откри никакъв смисъл. За пръв път той й говореше по този начин — като едно човешко същество на друго, съвсем както говореха другите хора, без сянка от несериозност, насмешка или загадки.
— Дали си се досещала някога, че изпитвах към теб най-силната любов, която мъж може да изпитва към жена? Че те обичах дълги години, преди най-после да те имам? През войната често заминавах и се мъчех да те забравя, но не можех и винаги бивах принуден да се върна. След войната пренебрегнах опасността, че мога да бъда арестуван, и дойдох само за да открия теб. Толкова влюбен бях, че ако Франк Кенеди не бе срещнал смъртта си тогава, сигурно щях аз да го убия. Обичах те, но не можех да допусна да го узнаеш. Защото ти си жестока към тези, които те обичат, Скарлет. Ти приемаш любовта им и я размахваш ката бич над главите им.
От всичко казано само това, че я е обичал, означаваше нещо за нея. При страстния отзвук в тона му отново започна да я изпълва удоволствие и възбуда. Тя седеше, затаила дъх в очакване да чуе следващите му думи.
— Когато се ожених за теб, знаех, че не ме обичаш. Та нали ми беше известно всичко за Ашли. Но като истински глупак повярвах, че ще успея да пробудя твоите чувства. Смей се, ако искаш, но аз изпитвах нужда да се грижа за теб, да те пазя, да угаждам на всичките ти желания. Щеше ми се да те закрилям като твой съпруг и да ти дам пълна свобода във всичко, което би те направило щастлива — също както се държах и с Бони. Ти бе водила такава тежка борба с живота, Скарлет. Никой не знаеше по-добре от мене какво си преживяла, затова исках да ти дам възможност да си отдъхнеш, а аз да продължа да се боря вместо теб. Исках да те оставя да лудуваш като дете, защото ти си дете — едно храбро, но уплашено вироглаво дете. И мисля, че все още не си се променила. Само едно дете може да бъде тъй нечувствително и своеволно.
Да, именно гласът и начинът, по който говореше, а не смисълът на казаното я разтревожи и я накара да разбере, че радостното вълнение, обхванало я в началото, е било неуместно. Загложди я опасение, че нещата отиват на зле. Тя не си даваше сметка какво точно не е в ред, но го слушаше напрегнато и вгледана в мургавото му лице, очакваше да чуе думи, които да разпръснат страховете й.
— Беше толкова ясно, че сме създадени един за друг. Аз несъмнено бях единственият измежду всичките ти познати, който можеше да продължава да те обича, след като е опознал истинската ти същност — това, че си тъй сурова, алчна и безогледна, какъвто съм и аз. Обичах те и се възползвах от случая да те направя своя. Мислех, че образът на Ашли ще избледнее в съзнанието ти. Уви — повдигна рамене той, — опитах всичко, което беше по силите ми, но безуспешно. А толкова много те обичах, Скарлет. Да беше ми позволила, щеше да получиш от мен любов и нежност, с каквито никой мъж не е дарявал друга жена. И все пак не можех да ти го покажа, защото знаех, че ще приемеш любовта ми за слабост и ще се опиташ да я използваш срещу мене. И вечно… вечно този Ашли. Това ме подлудяваше. Просто не можех да понасям да седя срещу тебе на масата вечер, след като ми бе ясно, че изгаряш от желание той да е на моето място. Нощем ми бе непосилно да те държа в прегръдките си и да съзнавам, че… Както и да е, вече няма значение. Сега дори се учудвам как съм могъл да страдам толкова. Тъкмо това ме тласна към Бел. Човек намира някакво скотско утешение в общуването с жена, която го обича всеотдайно и се прекланя пред неговото благородство, дори когато тази жена е една неграмотна проститутка. Това ласкаеше самочувствието ми. А ти никога не си била ласкава, скъпа моя.
За миг тя бе готова да ревне с глас като дете. Прииска й се да се тръшне на пода, да пищи, да проклина и да рита с крака. Ала някакъв проблясък на гордост и здрав разум я накара да се опомни. Помисли си: „Ако направя такова нещо, той само би се изсмял или би ме наблюдавал с безразличие. Не бива да крещя, не бива да умолявам, не мога да се излагам пред него, защото рискувам да си навлека презрението му. Той трябва да ме уважава, дори… дори да не ме обича.“
Тя повдигна брадичка и събра сили да отсече ясно:
— Престани — внезапно се обади тя. Със слуха си бе възприела съвсем малко от казаното, а до съзнанието й не бе достигнало нищо. Ала чувстваше, че вече няма сили да понася равнодушния му глас, лишен от обич.
Той я погледна насмешливо, изправи се и попита:
— Да се надявам ли, че си ме разбрала тогава?
Тя стремително протегна към него ръце с обърнати нагоре длани и в този познат от памтивека умолителен жест сякаш се изля цялата й душа.
— Не! — извика тя. — Разбрах само, че не ме обичаш и че заминаваш! О, любими мой, ако си отидеш, какво ще стане с мен?
В един миг той се поколеба, сякаш не можеше да реши дали истината все пак не е по-милостива от лъжата, изречена поради състрадание. После нехайно сви рамене.
— Скарлет, не е в природата ми да събирам търпеливо отломки, да ги лепя и да убеждавам себе си, че белезите от счупеното не личат. Счупеното си е счупено… и аз предпочитам да запазя спомена за унищожената красота, отколкото да се примирявам до края на дните си с пукнатини. Не бих могъл да съжителствам с теб и да те лъжа, а още по-малко бих приел самоизмамата. Та аз дори и сега не съм в състояние да те излъжа. Иска ми се да усещам загриженост и вълнение за бъдещето ти, но не мога.
Той въздъхна и подхвърли небрежно, но кротко:
— Пукната пара за нищичко не давам, скъпа моя.
Скарлет мълком го наблюдаваше как се качва по стълбите към стаята си и усещаше давеща болка в гърлото. Със заглъхващите му стъпки във вестибюла на горния етаж отмираше последното, което имаше значение на този свят. Разбираше сега, че не може да се позове нито на чувства, нито на трезва мисъл, които биха склонили хладния му разум да се откаже от произнесената присъда. Съзнаваше, че той е дълбоко убеден във всичко казано, колкото и безгрижно да бе изрекъл някои думи. Знаеше, че е тъй, защото долавяше у него нещо силно, неподатливо и безпощадно — онези качества, които напразно бе търсила да открие у Ашли.
Тъй и не бе успяла да разбере мъжете, разпалили любов у нея, затова накрая бе загубила и двамата. Осени я смътно прозрение, че ако бе разбрала Ашли, никога не би го обичала; ако бе разбрала Рет — никога не би го загубила. Питаше се отпаднало и с униние дали изобщо бе съумяла да разбере някого на този свят.